За липсата на обществен договор в България

Преди дни един доклад на МТСП - Доклад относно изпълнението на Националния план за действие на България за социално включване за 2006-2008 г., мина напълно незабелязан през общественото пространство.

А в него се съдържа една болезнена истина: „През 2007 г., без социалните плащания бедни биха били 40,5% от населението на страната. Най-важно значение при намаляването на бедността имат пенсиите…”

Ето за това става дума. Близо 41% от българите не могат да живеят без директно финансиране от държавата. Това означава, че около 3,3 милиона българи (работещите, самонаетите, предприемачите - по данни на НСИ), текущо издържат други 3 милиона българи (които иначе биха останали под прага на бедността).

Освен това тези 3,3 милиона българи с парите си строят пътища, поддържат цялата държавна машина, хранят стоглавата ламя на корупцията, и дори им остава някой лев, за да си гледат децата.

Проблемът е, че нищо не свързва тези две групи хора. „Социално слабите” не се чувстват по някакъв начин признателни на работещите, нито пък мислят по въпроса откъде идват парите.

От друга страна, икономически заетите също не са единна група. Сред тях са над 400 хиляди заети в обществения сектор. Те също имат своя истина за живота.

Така на практика генериращите реален доход българи са някъде около 2,9 милиона. Точно те обаче най-малко гласуват. Всъщност от социологическо проучване на Алфа Рисърч знаем, че между тях гласуват предимно тези, които получават доход до 250 лв.

Кръгът се затваря. На пенсионерите и социално слабите не им пука колко корупция има в държавата. Те се интересуват само от това държавата да ги храни. Понеже са силно мотивирани да участват в избори, те си избират политици, които според тях им гарантират социалните плащания.

Икономически заетото малцинство от българите не е представено политически. То произвежда БВП, но никой не се съобразява с него.

Оттук всички ефекти на българската действителност – бруталната корупция (защото това е единственият начин да „успееш” бързо и рязко), афинитет към символите на статуса (яхтата на Доган е същото, както джипа на наркотрафиканта – доказателство за изключителна значимост сред общата бедност), липса на визия за икономическо развитие (то не е важно за зависимите от държавата; за корумпираните и политиците „нормалния” бизнес е досаден и неразбираем).

Не на последно място - децата в България са буквално дискриминирани от всички. За тях се отделя най-малко обществен ресурс, а се очаква именно те да хрантутят всички нас след време.

Какво може да направи това наше малцинство, за да защити интересите си?

Няколко неща. Първо, може да се организира политически. Не е необходимо такава една партия на „богатите” (разбирайте хора с доходи над 500 лв. месечно) веднага да влезе в парламента. Но тя трябва да бъде точно това – партия на богатите в българския смисъл на думата. Не костовото ДСБ, не сурогата ГЕРБ, не умрялото от гъдел СДС. Трябва ни нова партия, ако искаме изобщо да имаме някакъв шанс да влияем политически на България.

Второ – може да спре да работи. Икономическия бойкот (а не неплащането на данъци), ще е изключително ефективен метод за стряскане на нашите хрантутещи се съграждани. Представете си опашки от пенсионери пред единствената бакалия в квартала, която е отворила днес. Друг един вариант е тотален картел – внезапно и повсеместно повишаване на цените (поне на някои стоки). Друг вариант е всички хора до 55 години да обявят еднодневна общонационална стачка (барабар с изпълнителните си директори). Изобщо всякакви нетрадиционни форми на протест могат да свършат работа. Такива методи обаче имат смисъл само ако знаем каква е тяхната цел. Свалянето на Станишев, за да дойде Борисов, едва ли ще промени нещо особено.

Трето, всеки може да се спасява поединично. Как беше – първо жените и децата. После лека-полека просто да напуснем тази територия, наричана за благозвучие държава.

Разбира се, има и един четвърти, последен вариант – да не прави нищо и да гледа как всичко се руши пред очите му.

Не знаем кой вариант е най-добър. Със сигурност знаем кой е най-лош – това е нищоправенето.

Твърде дълго истинските хора на днешния ден се крият в черупките си. Би било жалко да похабят резултата от честния си труд само защото са нерешителни, по български.

Призоваваме всеки от вас да помисли върху тези алтернативи. Ако измислите нещо ново – предложете го като коментар към статията. Всяка идея, която може да помогне на това болно общество, е добре дошла!