Ушенцата на Първанов

Подп. Николай Марков с 15 години стаж в службата, уволнен за дисциплинарни нарушения, заяви в предаването на "Нова телевизия" "Коритаров live", че от 2002 г. държавните гардове са били принуждавани да събират сведения за пазените от тях политици. Според него информацията е отивала при президента.

Като лидер на парламентарната група на ОДС сред следените била Екатерина Михайлова, която сега е зам.- председател на Народното събрание от ДСБ. По думите на Марков Петър Маринчев, сега началник на охраната на председателя на парламента Георги Пирински, е изисквал от гардове с провинения да донасят за охраняваните от тях.

Бившият шеф на НСО, о.з. ген. Владимиров, отрече да е имало подобни действия по негово време (до 2002 г.). Отрече и ген. Румен Миланов за времето от 2002 до 2004 г.

Много интересна новина. Президентът на държавата България използва службата за охрана, за да слухти около опозиционни политици. Истина ли е това?

Като се замислим, защо не. Първанов е компетентен в областта на дискретните проучвания, а неговите ментори винаги са използвали служители от службите за сигурност с дисциплинарни нарушения. По този начин се гарантира мълчанието на тези, които „снасят” информацията – иначе лесно ще ги дискредитират и уволнят.

Не е тайна, че в България се злоупотребява с конфиденциална информация, събрана по нерегламентиран начин. Има основателни подозрения, че самият министър на вътрешните работи Румен Петков използва нерегламентирано специални разузнавателни средства (СРС), за да помогне на свои бизнес другари.

Какво пречи на Първанов също да ползва този ресурс? Та в крайна сметка той кадрува в спецслужбите; там всички зависят от него. И е напълно нормално за човек с неговия подход към политиката да използва всички средства, за да неутрализира противниците си.

Има и още нещо – според нас Георги Първанов е шпионирал и коалиционните си партньори, и своите другари от БСП. Логично е някак си.

Остава въпросът какво се случва в държава, в която президентът си играе на Щирлиц или по-зле – на Путин??? Какво става, когато същият този президент нарушава Конституцията и законите на страната?

Импийчмънт става, но не и в България.

Компромис за бъдещето на Европейския съюз

В събота е постигнато споразумение за провеждане на междуправителствена конференция за приемане на нов договор, с който да се реформира Европейския съюз. Новият договор ще замести провалилата се Конституция за Европа и трябва да бъде ратифициран до юни 2009 г.

Новият договор ще бъде резултат от тежък компромис. Полша до последно се опъваше на промените в начина на гласуване в Съвета на министрите и е получила отсрочка – новата система на гласуване ще се прилага постепенно от 2014 г. В текста на новия договор ще се включат основните права на човека, но тези текстове няма да се прилагат по отношение на Великобритания.

Какво всъщност се случи?

На първо място, Полша се поддаде на безпрецедентния натиск на Германия и Франция. Совалките на Меркел и Саркози във Варшава изглеждаха неуспешни. Но братята близнаци Качински правилно са разбрали посланието, че са на път да изложат Европейския съюз на опасност от системна криза. Това на свой ред би довело до политическа изолация на Полша, която и без това има нужда от всичката политическа подкрепа на света заради конфликта си с Русия.

Великобритания традиционно защити интереса си по два пункта – резервата за правата на човека и запазването на наименованието върховен представител по външната политика вместо външен министър на ЕС.

Изобщо приемането на текста на предложението за реформи стана по типичния начин – след денонощни пазарлъци и powerplay. Въпросът е дали този път поляците и англичаните не пресолиха манджата?

Германия като най-големия нетен контрибутор в ЕС се разочарова от тънките сметки на своите партньори. Канцлерът Меркел прави много, за да неутрализира скептиците в собствената си партия, които донякъде с право негодуват относно твърде компромисния подход на Германия. Франция започва да се реформира и също ще иска ускоряване на процесите в съюза. Но държави като Полша и Великобритания искат хем да участват в клуба, хем да водят независима външна политика.

В дългосрочен план опасността е именно в намаляването на темповете на интеграция поради умората в германската и френската политика от темата Европа. Вътрешните противоречия са присъщи на Европа; и все пак последните преговори са знак за внимание.

За България всичко това има по-малко значение, доколкото ние не сме в състояние да се справим дори и със сегашните изисквания на интеграционния процес. Но в дългосрочен план трябва да преценим дали не е по-добре да работим интензивно с двигателите на съюза, вместо да се опитваме да правим дребна политика на ръба на Европа.

Русия си играе с огъня в Косово

Позицията на Русия за Косово изглежда все по-категорична. Не на плана „Ахтисаари”, не на независимо Косово.

Дотук добре. Въпросът е какво следва?

САЩ и ЕС се опитват да принудят правителството на Сърбия и управляващите Косово да седнат на една маса и да започнат реални преговори. Но какви реални преговори може да има, когато косовските албанци искат безусловна независимост, а Сърбия дори не допуска изваждането на Косово от територията си?

Част от логиката на Европейския съюз, а и на САЩ досега беше да се предложи на Сърбия интеграция в НАТО и ЕС, като така се „омекоти” удара от загубата на Косово. Това обаче би било двоен удар по интересите на Русия. От една страна се създава опасен прецедент, който би могъл да окуражи бунтовниците в Чечения например. От друга страна последната крепост на руския геополитически интерес на Балканите би се превърнала в съюзник на Запада.

Ето от това се страхува Русия. Тя не иска да загуби православната си ос със Сърбия. На Путин не му коства много да насъсква и без това инервените сръбски политици, като ги подпира с ветото си в Съвета за сигурност на ООН. В най-лошия случай това означава забавяне на решаването на въпроса, а в най-добрия – трайно позициониране на Русия като по-голям брат на Сърбия.

Но дотук спира стратегията на Русия. Путин или не знае, или се прави, че не знае колко е нестабилен баланса на силите в Косово и на Балканите. В случай, че не бъде намерено кардинално решение на казуса „Косово” може да се очаква само едно – дестабилизация и на областта, и на самата Сърбия. От една страна Сърбия така или иначе няма да успее да наложи властта си над размирната провинция. От друга, косоварите няма да чакат вечно, за да обявят независимост.

Когато му дойде времето може да се окаже, че никой не е подготвен за последиците. В случай, че в Косово ескалира насилието по отношение на местните сърби, Сърбия ще се окаже в патова ситуация. Тя няма военна възможност да интервенира там, а НАТО ще трябва да свърши нейната работа, с което още веднъж ще се потвърди липсата на сръбски суверенитет в Косово. Русия също няма военни възможности да интервенира. Тя може да се кара отстрани, но не и да участва.

Разликата от сегашното положение ще бъде, че и малкото останали в Косово сърби ще бъдат принудени да напуснат; косоварите сами ще определят правилата на играта. Така Сърбия ще инкасира двойна загуба, плюс дългосрочна изолация в Европа. Русия ще се измъкне по терлици, защото няма никакъв ресурс да оказва стратегическа подкрепа на Сърбия.

Този сценарий обаче е опасен за България. Проблемът е, че едно еманципирано и окуражено албанско малцинство в Македония може да реши отново да се пробва да повтори успеха на косовските си братя. Което може да значи военна интервенция на България и Гърция и дългосрочен конфликт на Балканите.

Това ли иска Русия?

Надолу по пързалката

В Министерството на финансите са постъпили искания за увеличение на заплатите в различни сектори за 1.2 млрд. лв., е съобщил в понеделник министърът на финансите Пламен Орешарски.

Това на практика потвърждава нашите опасения, изразени по-рано. Вълната на исканията в бюджетната сфера започна от шофьорите в София и не е ясно кога и къде може да спре.

„Искам, искам, искам!” Това е припевът на всички работници, служители, пенсионери. „Дайте да дадем!” – се провикват другарите от БСП. Така де, имаме преизпълнение от данъци и осигуровки, защо да сваляме осигурителната тежест с 3% като можем да дадем?

Логиката на БСП е ясна от 15 години насам. Първо изземваш колкото се може повече доход от работещите и бизнеса и после даваш някаква част на социално слаби, пенсионери, работещи в публичния сектор. Съвсем случайно това са и хората, на които разчиташ на избори.

Към момента изглежда, че бизнесът и нормалните хора в България са само статичен зрител на пазарлъците в управляващата коалиция по „политиката на доходите”. Плъзгаме се по пързалката на исканията, която може да доведе до сериозни сътресения в крехкия икономически баланс у нас.

За десерт две новини: нараства дефицитът по текущата сметка и намаляват преките чуждестранни инвестиции; според ревизираните данни на НСИ през 2006 г. населението на България е намаляло с 39 460 души. С други думи град с размера на Ловеч е изчезнал от картата на България.

Каква социална политика, какви пет лева???

Падението на Симеон II Сакскобурготски

Историята на Симеон Сакскобурготски е сложна. Баща му е починал рано, живял е в изгнание, бил е обект на мероприятия от ДС, бил е беден роднина на края на масата в Бъкингамския дворец.

Идванията му в България бяха съпътствани от всенароден ентусиазъм и носталгия по Царска България. Той внимателно подбираше изразите си и говореше отвисоко, ex cathedra – както се полага на един цар-wannabe.

Иван Костов чрез Конституционния съд предотврати кандидатурата на Симеон за президент. После самият Симеон изби политическата риба, като на 6 април 2001 година в изявление, предавано директно по много телевизии обеща много неща. Изявлението е поучително, можете да го прочетете тук.

От гледна точка на дясното Симеон беше натрапник. СДС (тогава) имаше амбиции отново да управлява, въпреки симптомите за умора от режима „Костов”. Е, дойде царя и обра гласовете не само на недоволните, но и голяма част от центъра, а и дори част от лявото. По-точно, 1952513 гласа.

Симеон управлява 4 години заедно с ДПС. През това време имаше една сериозна криза на властта, свързана с приватизацията на Булгартабак. При нея представителите на групата „Новото време” заедно с ДПС принуидиха Симеон да жертва Лидия Шулева, пътьом си го отнесе и Огнян Герджиков.

През това време се случваха и други неща – скандала с яхтата, оставка на Милен Велчев…

На изборите през 2005 г. НДСВ получи 725314 гласа, с които направи втората по големина парламентарна група от 53 депутата. За справка, „Новото време” получи 107758 гласа.

На изборите за Европейски парламент НДСВ получи 121398 гласа. Тоест 6% от резултата си през 2001 г.!!!

Естествено, че подобен резултат уплаши здраво и самия Симеон, и парламентарната му група, и министрите му. На конгреса на НДСВ това пролича по различията между членовете на новото и старото ръководство. Имаше спорове за манипулации на избора на Политическия съвет на партията.

Сега Симеон явно е решил да вземе нещата в свои ръце. В писмо той е нахокал отцепниците от парламентарната група и на практика е дал подкрепата си за кръга около Милен Велчев.

Наистина, Пламен Панайотов не е направил кой знае какво за по-добро представяне на НДСВ на евроизборите. Наистина, НДСВ беше почти неразпознаваем субект за много българи през последните месеци.

Но с това си изявление Симеон сам се вади от политиката. Дали това ще стане след година или три е все едно.

Дори и да приемем, че слуховете за сватба с ДПС са силно преувеличени, давайки НДСВ на Милен Велчев, Симеон на практика обрича партията на гибел. Нека си припомним - Милен Велчев беше симпатичният гражданин от онази яхта; Милен Велчев беше движещата сила при суаповите сделки за дълга, Милен Велчев беше супер неуспешен кандидат за кмет на София…

Царят се лъже ако си мисли, че може да преметне толкова лесно всички. На първо място собствената му партия ще бъде трайно дестабилизирана. Второ, поувехналият му морален облик след скандала с Виктор Емануил и Пиерпаоло Черани съвсем ще залинее. Реториката на хора като Каролев ще започне да отблъсква гласоподавателите от НДСВ.

В дългосрочен план може да се окаже, че само ДПС е възможен партньор на НДСВ, доколкото ГЕРБ няма да разговаря с Милен Велчев и сие. Симеон ще се маргинализира и крехките му надежди за президентски пост ще бъдат потопени.

Симеон винаги твърди, че гледа 5 години напред. Струва ни се, че сега зрението му го предава.

Отмъщението на Европейската комисия

Френското издание Le journal de dimanche пише в онлайн версията си, че е много възможно Европейската комися в доклада си за напредъка на България на 27 юни да препоръча намаляване на част от финансовата помощ за страната поради корупция и лошо управление.

От доста време предупреждаваме, че българската държава не е способна да изпълнява ангажиментите си, свързани с членството в Европейския съюз. Причините за това са следните:

1. Некомпетентност – министрите и техните администрации нямат никаква идея за какво става въпрос; често младши експерти в дирекциите „спасяват” българската позиция в последния момент, след като министерството е проспало всички срокове;
2. Корупция – в стремежа си да „въртят далавери”, иначе казано да извършват престъпления, министрите, директорите на агенции и депутатите са силно мотивирани да препятстват всякакви форми на прозрачност и мерки за въвеждане на ефективност в управлението. Те знаят, че тлъста риба се лови само в мътна вода;
3. Липса на правосъдие – в момента, в който Вальо Топлото си стои на свобода и дава интервюта е цинично да се говори за борба с корупцията. Какво да кажем за Държавния резерв, за бедствията и авариите, за пътищата…

Да, напълно е възможно Европейската комисия да ни ореже финансирането. Тя има всички основания да направи това. Въпросът е ние ще потърсим ли отговорност от тези хора, които блокират развитието на държавата???

ПРОГРАМНА СТАТИЯ: Да построим дясното за първи път

След последните избори - за Европейски парламент, стана ясно, че дясното в България е предало Богу дух. Може много да се спори на какво се дължи победата на ГЕРБ, но според нас тази лидерска партия не представлява реален десен интерес.

Какво се случва с остатъците от дясното е тема на друг разговор. Всъщност ние поемаме отговорността да не съдим досегашните лидери на т.нар. десни сили. Дори не искаме да си спомняме за тях.

Целта на Реалполитик е друга – да помогне за съживяване на дясната идея в България. Струва ни се важно да започнем този дебат сега, в месеците на подготовка за местните избори.

1. Какви са целите?

Целите могат да се обобщят така: създаване на партия/партии, която/които са способни да получат представителство, влияят при оформяне на политиките и имат право на глас в обществените дела.

Говорим за партии. По ред причини сме скептични към всякакви обществени формирования, движения, псевдо-движения и т.н. Тази партия или партии трябва да имат обществена подкрепа, за да могат да си вършат работата.

Следователно, необходимо е да се изграждат жизнеспособни партии. Кои са основните елементи:

1.1. Лидери

Подборът на ядро от учредители е първостепенен въпрос за създаването на една партия. Опитът в България сочи, че при създаване на партии учредители обикновено са два основни типа граждани – идеалисти и опортюнисти. Идеалистите дават моралния облик на партията, а опортюнистите консумират властта когато му дойде времето.

Една истинска дясна партия обаче не може да си позволи да дели хората по подобен начин. Лидерите имат цели – да организират партията до степен тя да е способна да участва успешно в избори. Личният интерес е нещо чудесно, но именно акцентът върху личния интерес повлече надолу дясното.

Затова ни се струва по-удачно подборът на лидери да е крайно селективен. Това значи пълен консенсус между учредителите относно всеки отделен учредител. Дори и сянка на съмнение трябва да бъде достатъчна за отстраняването на кандидат.

Потенциалното ядро от учредители може да бъде набрано главно от бизнеса. Като казваме бизнеса нямаме предвид контрабандна търговия. Тук по-скоро говорим за предприемачи, успели да организират производство или услуги с предимно свой ресурс; успешни експерти, които (отново) имат безупречна репутация; и може би не повече от двама-трима интелектуалци за цвят.

На дясното са необходими мениджъри, които могат работят с хора, а не умни глави. На дясното са необходими успели хора, а не мутри или несретници.

1.2. Членска маса и местни структури

Категорично първата задача на новата партия или партии трябва да бъде набиране на членска маса. Истината е, че политически активните хора в България извън ДПС са или членове на БСП, или са сменили 2-3, че и 4 партии.

Затова ключово значение имат първоначалните лидери на местните структури. Именно те трябва да носят отговорността за своите съграждани, които предлагат за членове на партията. Затова е полезно за първоначални лидери на местни структури да се избират хора, които нямат по-нататъшни амбиции за участие в ръководството на партията. Това могат да са нормални бизнесмени или хора с добър обществен статус, за които няма притеснения в обществото.

Макар да звучи банално, трябва да се постави минимален праг за участие на жени и младежи в местните структури. В противен случай партията рискува да стане поредното събрание на сърдити стари хора.

Не на последно място е необходимо да има от самото начало ясни правила относно критериите за подбор на членове, документна отчетност и статистика за членовете на партията.

1.3. Изработване на послания и платформи

Създаваме партии, за да провеждат политики. Ето защо е важно да кажем на хората какви политики искаме да провеждаме. Добре, искаме да изградим дясна партия – но има много оттенъци на дясното. Как точно да се формулират посланията?

Най-добрият вариант е първоначално учредителите, а след това и местните координатори да провеждат обсъждания с фокус групи, както и да бъдат проведени няколко задълбочени проучвания на нагласите в обществото, за да се види какво е сечението на посланията на дясното с възможния максимум привърженици на партията.

Дясната партия не може да се възмущава от прилагането на пазарните принципи; но ако хората се чувстват застрашени от конкретен елемент на пазара ролята на партията е да ги изслуша и да търси решения на проблемите. Например, цената на тока е важен въпрос и за бизнеса, и за гражданите, но от друга страна не може държавата или НЕК да ни предпазва от ръста на цените на енергийните ресурси.

Важното е да се изслушват потенциалните привърженици. Какво мисли средния безработен за образованието е по-второстепенен въпрос.

1.4. Финансиране

Въпросът за финансирането, както е известно, е ключов за всяка партия. В България този въпрос има още едно измерение – как да НЕ се финансира една партия.

Ако ще финансираме дясна партия от Черепа или от братя Джанкови, по-добре изобщо да не я правим. Трябва от самото начало да е ясно кои ще бъдат източниците на финансиране – фирми, организации, фондации. Тук е мястото да попитаме фирмите – добре, искате да работите без корупция, но колко можете да сложите на масата? Забележете, НА масата, не ПОД нея.

Никой не се е сетил да пита например Дънди Прешъс Метълс те какво са направили за демокрацията в България, че се цупят на ДПС?

Ако една дясна партия е наистина дясна, тя би трябвало да може да се справи с финансирането си.

1.5. Вътрешнопартиен диалог

Ключов проблем в България е т.нар. „капсулиране” на политическото ръководство на партиите. Част от причините са наистина разумни – понякога грижите и желанията на местните структури заемат цялото време а правене на политика. Друга част от причините са чисто фискални – изземването на власт на национално ниво концентрира паричните потоци в партиите.

Така или иначе е важно да има ясни правила за избор, отчитане на свършената работа. Според нас е важно първоначално решенията да се взимат с консенсус, като се даде право на блокиращи квоти и се изискват високи мнозинства за взимане на решения от партийни конгреси за назначения.

1.6. Подготовка за участие във властта

Неведнъж се е случвало десните партии да реагират неадекватно на предложения за участие във властови конфигурации. Затова е важно да се работи за по-добри умения за водене на преговори, изграждане на коалиции. Също проблемни бяха отношенията на досегашните десни партии с гражданското общество. А голяма част от гражданското общество вече сама разбира, че може да бъде истински партньор само с десни партии.

Важно е да се създаде структура за медийна политика от ниво община. Важно е също така да се работи дори и с най-враждебните национални медии, но това да става последователно и координирано между лидерите. За целта са необходими правила, отговорници за следенето на правилата и санкции за нарушаването им.

2. Какви ще бъдат резултатите?

Наясно сме, че дясното политическо пространство не е безкрайно. Ето защо е напълно възможно през следващите 10 години тази нова дясна партия да не участва (поне самостоятелно) във властта. Но ако сега се поставят основите на един устойчив политически субект, ползите за България ще са огромни. Въпрос на време ще бъде хората да разпознаят в тази партия надежден управленски ресурс. Дори и да не са съгласни с всички нейни особености, дори и да не одобряват напълно включените в нея личности, те ще гласуват за нея, защото тя ще предлага нормалност.

А нормалността липсва на много хора в България.

Буш в София

Президентът на САЩ Джордж Буш пристигна на официално посещение в България. В рамките на посещението той ще разговаря с президента Първанов, премиера Станишев и ще участва в дискусия със студенти.

Какво всъщност прави Буш в София?

На първо място, Буш се старае да консолидира своите външнополитически приоритети след последната размяна на реплики с Русия преди срещата на Г8. Неговата администрация е буквално следена под лупа от Конгреса и Сената в областта на външната политика и Буш иска да покаже, че Америка не е толкова изолирана, колкото я показват понякога медиите.

Неслучайно Буш идва точно сега у нас. В САЩ си задават доста въпроси по отношение на външнополитическите приоритети на България в контекста на енергийните споразумения на Овчаров с Газпром. От друга страна България има ключово значение на полуострова като гарант на стабилноста. Буш иска независимо Косово, а това не е възможно без нас.

Буш иска от първо лице да чуе позицията на българското правителство и по отношение на ПРО щита – искаме ли да ни покрива, ние какво даваме, защо. Може да се очаква и усилена дискусия по детайлите за разполагането на американски войскови единици у нас.

САЩ в момента обръщат поглед към България, защото разпознават един предвидим и последователен партньор, с който могат да работят. Те знаят достатъчно добре кой кой е в българската политика и едва ли гледат на Първанов с ентусиазъм. Но концепцията им за развитието на южното направление на НАТО е тясно свързано с активността на България в политическата и военната област.

Затова можем да очакваме едно позитивно посещение, на което ще бъдат избягвани неудобните въпроси.

НДСВ и кризата на средната възраст

Депутати от НДСВ искат преразглеждане на избора на Политически съвет по време на конгреса на НДСВ в неделя. Те подозират в манипулация Милен Велчев, който според тях на практика е изхвърлил Пламен Панайотов от ръководството на партията чрез подставени преброители.

НДСВ очевидно е в криза. Това пролича от изказванията на Соломон Паси на конгреса за излизане на НДСВ от коалицията, които бяха бурно аплодирани, на фона на изказванията на Симеон Сакскобурготски, че това са инфантилни неща.

Интригата около преброяването показва две неща – че царят е знаел поне донякъде какво има да става и че не е преценил последиците. Според нас НДСВ навлиза в период на вътрешни противоречия и взаимни обвинения, които могат да доведат до разпадането на партията.

Защо обаче Велчев толкова явно погази и малкото демократичност в НДСВ? Най-вероятно неговите лични планове са свързани с нови властови конфигурации, които целят поне частично пренареждане на пъзела не само в НДСВ, а и в държавата.

К’ъв си ти бе?

Владимир Путин в прав текст е казал, че ще се появят нови цели за руските ракети в Европа, ако тук се разположат елементи от американския стратегически ядрен потенциал. За да развесели аудиторията Путин добавил, че е абсолютен демократ.

Какво всъщност иска да каже Путин?

Оставяме настрана геополитическите съображения, които вече сме обсъждали. По-важно е какво иска Путин, а не дали има основания. Според нас той все повече изпада в политически цайтнот в собствената си държава и използва чудесния повод – ПРО щит, за да отвлича вниманието на руските си поданици от вътрешнополитическите проблеми.

Настървяването на руския народ срещу войнствения американски империализъм е запазена марка на Кремъл. Така хем се громи врага, хем се утвърждава „вярната линия” на ръководството, на водача.

Путин не стои добре на фона на собствената си държава. Там, където области с размерите на половин Европа нямат реален шанс за икономическо съживяване, където всъщност населението през 2025 г. ще е с близо 30 милиона по-малко – за тази Русия става въпрос.

Това е една държава, която постоянно се вглежда в себе си, дори води дебат със себе си, но е толкова объркана и разколебана, че дори един Путин и се струва сериозен политик и водач. А всъщност Путин си остава един разведчик, на който му е провървяло – без визия, без реална представа що е бизнес.

Истината е, че на края на втория му мандат цялата държавна машина не е достатъчна да му осигури дългосрочно участие в политиката на Русия. Но проблемът не свършва, а всъщност започва със смяната на Путин. При положение, че цял Кремъл се занимава с лобиране за газови проекти, промотиране на регионални бизнеслидери и теории на конспирациите, Русия няма как да стане по-добро място за живеене.

Всичко това може да значи, че бъдещето на Русия може да доведе нови радикални демагози до властта. Заплахата не е малка, като се има предвид влиянието на радикализацията върху процедурите за взимане на решения. Все още Русия е ядрен гигант с реална огнева и стратегическа мощ. Проблемът и е, че дори с доставките на нефт и газ си остава икономическо джудже. А това страшно изнервя функционерите.

Притеснението относно качеството на наследниците на Путин във властта е основателно. Ето защо Европа и САЩ трябва да работят с Путин сега – въпреки неговите простотии. Само така може да се вкара поне малко акъл в иначе бетонните глави на чичковците в Кремъл.

Четат ни по света и у нас

Поддръжката на блога ни информира, че Реалполитик се чете във всички големи градове на България, както и в някои по-малки и не на последно място в Чуйпетльово.

Много приятно ни е, че ни четат и сънародници от следните държави:

· Австрия
· Белгия
· Великобритания
· Германия
· Гърция
· Ирландия
· Испания
· Канада
· Кувейт
· Русия
· САЩ
· Унгария
· Франция
· Швейцария

За нас това е повод да ви благодарим, че сме заедно вече половин година. През тези трудни, но приятни месеци започна да се оформя облика на блога като място за десен коментар на събитията в България и по света.

Вероятно не винаги сме ви предлагали точно тези теми, които ви интересуват. Стараем се да отговаряме на обществения интерес и очакваме идеи и предложения от вас за теми, които ви вълнуват и за които искате да чуете обективен анализ от Реалполитик.

Това, което не сме направили и ще се постараем да направим:

• Програмни статии за съживяване на дясното
• Повече външнополитически коментари
• Кратки горещи анализи на събития.

Реалполитик се развива благодарение на вас, читателите. Затова ви поздравяваме още веднъж и ви благодарим за вашия интерес към блога, както и за коментарите към статиите, които все по-често обогатяват дебата.

До нови срещи!

Сам ли е Станишев?

Сергей Станишев обяви в събота, че приема подадените оставки на министъра на икономиката и енергетиката Румен Овчаров и на министъра на правосъдието Георги Петканов.

С това той прави две неща:

• освобождава част от общественото напрежение, което в последните дни започна да прелива (особено след последните скандали, свързани с Мирчо Петков);
• прави заявка за по-голяма самостоятелност в рамките на самата БСП.

Досега Станишев беше най-безличния премиер на България. За първи път сега той показва собствена позиция, в която има нов баланс – на ограничаване на влиянието и на Румен Овчаров (чрез приемане на оставката му), и на Румен Петков (чрез предложението за създаване на Агенция за национална сигурност).

Какво всъщност се случва? Станишев очевидно се еманципира от своите политически ментори и заместници. Въпросът е обаче доколко се е еманципирал. Нека го кажем направо – Георги Първанов постави за председател на БСП Станишев и Георги Първанов бабува и на първия, и на втория опит за съставяне на кабинет. И в двата случая Първанов категорично настояваше за участието на ДПС във властта.

Ето защо сегашното отстраняване на Овчаров всъщност обслужва косвено интереса на Първанов, като дава преднина на Петков. Обсъдено ли е това между президента и премиера? Най-вероятно да.

Оказва се, че Първанов наистина е склонен да промотира добре изглеждащи млади професионалисти (Станишев, Велчев), но запазва контрол върху тях и ги парира, когато това е необходимо. Защо? Защото е сключил своите сделки с Ахмед Доган, които в известен смисъл бяха нарушени именно от Румен Овчаров (Ангел Александров беше сериозна инвестиция на Доган в националното следствие).

Неслучайно Овчаров изпищя, че го атакуват „ченгетата от ДС”. И преди сме отбелязвали, че Първанов и Доган имат на практика едни и същи ментори – кадри на ДС. Тези кадри на ДС са и част от спойката на властта с елементите на организираната престъпност. Те са създателите на ефективния модел на взаимодействие между органите на МВР, митниците и така наречените „бизнесмени”.

Поради всичко това сме скептични към твърдението, че Станишев поема нещата в свои ръце. Максимумът, който може да постигне той е запазване на позицията си и поне малко увеличаване на самостоятелността си. Всичко останало ще се решава на тристранен съвет на коалицията и с благословията на Първанов.

Според нас Ахмед Доган ще използва ситуацията, за да изтъргува забавяне на разследванията срещу Пеевски и Мирчо Петков срещу „отстъпки” на ДПС в коалиционната формула. Това е така, защото пожарът на скандалите стигна твърде близо до неговата черга. А само Борис Велчев (разбирай Първанов) може да го потуши.

Правосъдието – същината на проблема

Пред "Нова телевизия" уволненият през миналата година от вицепремиера Емел Етем бивш шеф на държавния резерв генерал Димитър Димитров огласи съдържанието на протокол от среща на акционери във фирмата "Алтаир" през 2004 г. В него свързваният с бизнеса на ДПС Мирчо Петков-Циганина обяснява на руските си партньори, че заради похарчени 19 млн. лв. за партии, политици и магистрати има финансови затруднения и затова не може да им се издължи в срок.

Автентичен ли е този протокол? Има ли истини в него?

Не, не е автентичен. И да, вероятно има истини в него.

И децата знаят, че Мирчо Петков – Циганина е основен спонсор на ДПС и че благодарение на ДПС е успял да източва Държавния резерв дълго време (а може би в момента?). И децата знаят, че ДПС е по-скоро търговско дружество с никаква отговорност – и то по-скоро еднолично.

Съдържанието на „протокола” и някои други негови особености ни карат да мислим, че не е автентичен. Но прокуратурата, колкото и да и е тъжно, ще трябва да провери твърденията в него. Очакваме освен това същата тази прокуратура да бъде така добра да изиска разпит на посочените в протокола руски граждани. Всъщност много държим на това.

Но какво можем да очакваме от прокуратурата? Проверката срещу Овчаров и Александров показа, че тази прокуратура и този главен прокурор – Борис Велчев, са неспособни да надскочат собствените си обвързаности и да бъдат необвързани. При съобщаването на резултатите те се държаха гузно – като хора, които знаят, че вършат нещо нередно, но няма как.

Именно това „няма как” лека-полека задушава остатъците на държавност. Преди хората само предполагаха, че се извършват престъпления, наречени за благозвучие „далавери”. Сега всичко е ясно – кой на кого какво и колко е дал. Е, може да има преувеличения, но може пак да ни се спестява част от истината.

Какво се оказва обаче? Оказва се, че дори прокуратурата, която е уж независима и която е длъжна да обвинява, си прави оглушки. Защо? Ами защото и прокуратурата участва в раздаването на пасове, което прави възможни хора като Мирчо Циганина.

За пореден път ще отбележим – държава, в която няма правосъдие, не е държава. И ако всички съдии и прокурори, и следователи искат да живеят някой ден в истинска държава – да се чистят. Ако не – още 50 години ще храним Мирчо Циганина (и Маджо, и ТИМ, и Златко Баретата, и Алико, и кой ли не).