Правителството реши да развърже увеличението на заплатите в предприятията с над 50% държавно и общинско участие и за печелившите, и за губещите фирми. Целите на Масларова са ясни – да подслади евровота и да позакрепи имиджа на БСП като партия на трудещите се.
В същото време се готвят да стачкуват шофьорите от градския транспорт на София – парите им били малко. И тук е ясно – хората искат повече пари и знаят, че могат да изнудват обществото.
Но какви ще бъдат последиците?
И в двата случая става дума за неконкурентни сектори на икономиката, където не се спазват елементарни изисквания за ефективност на работата; пилеят се (както стана ясно с „Топлофикация – София”) милиони за корупционни сделки. Но за да е пълно щастието на данъкоплатеца, самите политици, които поддържат тази неефективна система от държавни и общински предприятия (как напомнят само за ДСО), насъскват трудещите се в тях да искат повече. Повече пари, повече почивки, повече екстри…
Защо? Защото сме важни, защото „в София с 600 лева не се живее” (което не е вярно), защото можем.
За нас основният проблем не е, че някой иска пари или че даже може да изнудва останалите с монополната си позиция. Основният проблем е липсата на обосновка на исканията – няма връзка между резултати и възнаграждение.
Това ни връща 17 години назад, когато нямаше значение кой колко работи. Логиката на този модел ни е пределно ясна; ясни са и резултатите от него. Днес се оказва, че само НДСВ стои на пътя на реванша на социалистическата простотия.
Колко всъщност сме се променили?
Няма коментари:
Публикуване на коментар