Диктатура на пролетариата

Резултатите от изборите за Европейски парламент могат да се четат по няколко начина. Естествено, че те са поражение за БСП (макар и умерено). Естествено, че десните партии закономерно останаха зад чертата (и с чувство за отговорност препоръчваме на Иван Костов да се посвети на теменужките и боба, които му се отдават повече от политиката).

За съжаление, все по-достоверен е вариантът следващият ни премиер да е Бойко Борисов. Или поне ГЕРБ да има сериозна квота в следващото правителство. Но както се казва, когато няма риба и ракът е риба; остава да видим доколко ще имат значение иначе малкото истински десни политици около Бойко Борисов.

Но резултатите от изборите имат и друго измерение. Кой всъщност отиде да гласува?

На първо място се вижда, че са отишли да гласуват масово пенсионерите (близо 30% от гласувалите по данни на Галъп). Безработните също са значима група (близо 12% от гласувалите; а по последни данни безработните са 8,5% от населението на страната). Работещите са 53% от гласувалите.

Според оценката на собственото си състояние живеещите зле заедно с едвам свързващите двата края са мнозинство, представляващи близо 49% от гласувалите. Мнозинство са и хората над 40 години (65%).

Ето за това става дума. Кой да отиде в Европейския парламент са решили основно пенсионерите, безработните, възрастните хора и живеещите зле. Тези, които биха се хванали за всяка сламка, подадена им от политиците и които са готови да повярват на всичко, което им дава някакъв шанс. В същото време в мегаполиса София в някои секции са гласували 14-15% от избирателите.

Поради липсата на реален, разпознаваем десен субект на практика малкото нормални десни са гласували за ГЕРБ или са разпилели гласовете си за СДС или ДСБ.

В ситуация сме, когато реално няма кой да представлява дясното. Няма кой да каже, че тази държава ще се оправи само с повече бизнес, а не с по-големи пенсии или заплати в „Столичен автотранспорт” ЕАД. Че младите са приоритет, че образованието е приоритет. Че е крайно време бедните да спрат да се оплакват, а да започнат да се грижат за себе си. Че държавата вече не е нито майка, нито мащеха. Че не може да се краде толкова безобразно и никой да не влиза в затвора.

Дали ще чуем подобни тези? Едва ли. Ако по някакъв начин не се появят нови лица и организации в дясно, публиката ще продължи да се прехласва по Бат’Бойко и неговите шеги с управляващите. Което може да значи и друго – тази държава да се отдаде на този напорист пожарникар, с който да се завърти цикъла на разочарование-надежда-разочарование.