Фундаментално за заплатите

Трябва да го кажем направо – в България просто няма политика по доходите. Опитите на няколко правителства в тази област са си популистки упражнения, с различна степен на вреда или полза за икономиката.

Съвсем естествено това води до циклични изблици на недоволство в т.нар. “трудещи се”. Защо е така?

На първо място, ние нямаме обществен консенсус за справедливо заплащане. Комунизмът ни е научил да си искаме и когато работим, и когато не работим. Второ, дори и пазарната икономика в България днес не е съвсем пазарна.

Ако погледнете данните на НСИ ще разберете, че през м. юни 2007 г. в обществения сектор са били заети 429 194 служители, а в частния - 1 896 458 служители. Тоест 22% от всички работещи са на практика извън пазарната икономика, доколкото я има. Имайте предвид, че често в обществения сектор са заети и двамата съпрузи, но също толкова често в него работи само единия съпруг. Така стигаме до извода, че поне 1/3 от българските домакинства са засегнати от непазарния подход при определяне на заплащането.

От друга страна, в България заети са само 58,6% от хората в икономически активната възраст 15 - 64 навършени години. За сравнение в скандинавските държави процентът е над 70. Това означава, че поне 12% от българите, които би трябвало да работят, си питат ушите. Защо? Защото могат, не защото няма възможности.

На фона на тези особености се напластява така наречената държавна политика. Тя се изразяваше доскоро във високи данъци и осигуровки + ненужна регулация + бюрократични спънки пред отварянето на нови работни места. Намаляването на данъчната и осигурителната тежест, както и някои административни реформи през последните 4 години, доведоха до закономерен скок на заетостта и доходите. В допълнение държавата нае повече хора, с което малко изкуствено намали безработицата.

Сега обаче много хора (отново) са недоволни. Искат се 100% ръст на заплатите, по-добри условия на труд, гарантирана работа (???) и какво ли още не. Държавата пък иска да увеличава минималната работна заплата (МРЗ), явно опитвайки се да натисне бизнеса да вдига най-ниските заплати в частния сектор.

Отново се затваря омагьосания кръг на популизъм + страх от пазара. Точно така, именно страхът от пазара опорочи идеите за преференциално заплащане на учителите; страхът от пазара кара таксиметровите шофьори да искат минимална такса за превоз; страхът от пазара прозира в предложенията за вдигане на МРЗ.

Истината е, че икономиката в България е полупазарна и съвсем закономерно хората, които са най-уязвими от пазарните сили искат чрез политически натиск да дръпнат чергата към себе си. Те нямат икономически аргументи: те вярват, че някак си някой или нещо им е длъжен. Това важи и за учителите, и за шофьорите, и за работещите за 200 лв. Разбира се, в исканията на всяка група има нюанси и разумни моменти. Но като цяло те изразяват нежеланието на много българи да бъдат част от една истинска пазарна система, където добрите получават много, а не толкова добрите – по-малко.

Политическият въпрос е какво да се прави? На първо място трябва да се говори за пари срещу нещо. Няма нищо по-опасно от раздаване на пари поради страх от протести. Ако искате повече – кажете какво повече ще дадете. На второ място, може би е време самите работодатели да се замислят за своята роля.

Този въпрос също е табу в България – ролята на работодателите. За тях е най-удобно да мърморят как “няма хора” и как държават им пречи. На практика малко от тях полагат усилия за развитие на човешките ресурси на компаниите си; повече разчитат на неконкурентни предимства, укриване на данъци, познанство с “важни хора”, “далавери” и разни други инструменти на българския бизнес модел (включително икономическа принуда при гласуване). Тези неща биха продължили до безкрай, ако не беше една особеност – именно работодателите са най-уязвими от пазарните сили в една държава като България.

Българският трудов пазар вече е почти отворен към конкуренцията на европейско ниво. Ако ние предлагаме лоши условия на труд, нищо не пречи на хамалина Пешо да вземе 300 евро на заем и да отиде в Милано, например. А българският работодател остава да мисли как да го замести.

От друга страна, българските продукти (а и услуги) същои вече ще се конкурират с европейските. Както можем да се досетим, много често те ще бъдат издухани (с изключение на наистина локални бизнеси като производството на хляб например). Този процес също тече и е проблем на българския бизнес как ще мотивира служителите си да произвеждат по-конкурентен продукт.

В заключение разковничето към проблемите със заплатите е реформи. Реформи на политиката, на стандартите и на мисленето. С две думи – мислете пазарно или си стойте вкъщи.