Може да изглежда като пресилено твърдение, но е по-скоро вярно. Случвало се е и преди – противоречив журналист е преследван за обида на отечеството, президента, майката на лелята на кмета на столицата и т.н. Следват ограничителни мерки – относно свободата на придвижване, издаването на написаните материали...
В резултат от последователния натиск на държавата журналистът се оказва изолиран, като в капан. Няма от кого да потърси помощ, може само да бяга. Динк е решил да не бяга (това беше решила и Политковская). Естествено, намери се „дегенерат”, който да му затвори устата завинаги. Удобно и за държавата, и за всички националисти, и ислямисти. Последва традиционно погребение.
Едно е ясно – Турция не е демократична държава. Не са демократични държави и Нигерия, и Алжир, и Туркменистан, и Иран – все държави, където е обичайна саморазправата с журналисти под свенливия, но одобрителен поглед на държавата. Повече за „добрите практики” за тормоз на журналисти можете да научите от организацията „Журналисти без граници”.
Единствената разлика е, че Турция има амбицията да стане член на ЕС. Тази амбиция изглежда смешна на фона на азиатските похвати за справяне с чуждото мнение. Още по-умилителна е идеята на Реджеп Ердоган, премиер на Турция, да построи „дясна партия” от Партията на справедливостта. Хората, които стоят зад партията му, все повече намират утеха в религията, а не в устойчиво развиващата се пазарна икономика. И ако не последват промени, Турция ще си остане периферия, дори и с 10-милионна армия. Всъщност, ислямистка периферия на нашата граница.
Няма коментари:
Публикуване на коментар