01 октомври 2007

Образование във фокус


Продължаващата стачка на българските учители е добър повод да обърнем поглед към един от двата най-важни фундамента на публичните политики – образованието. Но нека започнем така – нямаме рецепта за най-успешната реформа; не сме родени специалисти-тире-експерти по модерни образователни системи (каквото и да значи това). Бихме искали да си поговорим простичко за простичките неща и да кажем какво мислим – най-вече на учителите и на родителите.

Преди време един умен журналист каза, че в България има консенсус за миналото само по отношение на Възраждането. Без да влизаме в детайли идеята му е, че поне за този период имаме обща история (макар и малко поразкрасена). Но защо?

На първо място безспорно е, че Възраждането е период на подем на всичко в България. Бизнес, култура, общество – всичко се развива. Всички работят здраво, произвеждат повече. Увеличава се (макар и много бавно) капиталовата база на икономиката. В основата на всичко това обаче стои един феномен – образованието.

Почти няма историк който да оспорва, че образованието е гръбнака на Възраждането. Хората се учат да четат и смятат – повишава се конкурентноспособността; хората отиват да учат в чужбина – конкурентноспособността, познахте, се увеличава отново. Хората учат повече – произвеждат по-ефективно. Ето така се създава добавена стойност в икономиката – чрез знание. Защо е успешно образованието тогава? Та нали няма МОН, няма Интернет, няма Янка Такева*?

Отговорът е прост – плащат потребителите. Директно, на ръка. Ако не вършиш работа, никой няма да си прати детето при тебе. Местните занаятчии ще те прогонят и толкоз. Всъщност се е случило нещо чудесно – тотално децентрализиран, ориентиран към потребителите модел. Вярно, няма единни методологии; но има конвергентни фактори и качеството на образованието се увеличава мълниеносно.

Нека сравним сега този модел с модела в момента в България. Има единен център, наречен МОН. После има т.на. регионални инспекторати, които да прокарват политиката на МОН по места. Накрая има директори на училища, които уж са мениджъри, но всъщност не са. Кой пред кого отговаря? Кой преценява кой върши работа и кой не? Не е ясно. Резултат от социализма, да. Удобно статукво, да. Пагубен модел, да.

Къде са потребителите в този модел? Няма ги. Е, как очаквате тогава системата да ги обслужи добре? ВМЕСТО тях мисли МОН. Резултатът е ясен.

Та за родителите: първата стъпка на всеки родител е да вземе нещата в свои ръце. Започнете да управлявате образованието на детето си като проект с определени цели, не бъдете част от пасивното множество. Вашето поведение ще упражни натиск върху системата, но по-важното е, че ще получите стойност за парите си. Как да стане това – като участвате в управлението на училището; като учредите награда за ефективен учител; като задавате неудобни въпроси.

Що се отнася до учителите: замислете се! Колко от вас са се пробвали да работят с компютър? Колко от вас са научили английски език? Или немски? Или френски? Колко от вас разчитат на „уроците” извън училището? Къде ще отидете, когато във вашето училище няма деца? Какво искате всъщност – хляб или смисъл в работата? Сложете си ръката на сърцето и признайте, че във вашето училище има поне трима „колеги”, които плачат за уволнение, но не са уволнени. Вие направихте ли нещо по въпроса, за да защитите публичния интерес? Прочетете и това.

Избрахме този подход към проблема, защото искаме да има позитивен акцент. Иначе винаги можете да прочетете доклада на ОИСР за образованието и да емигрирате. Но не това е начина.

*Бел. ред. Тази жена е ужасна.

4 коментара:

Анонимен каза...

уважаема,разговаряте с унизени хора.
Разговаряте унизително и надменно.
Всъщност,не разговаряте,а обяснявате.

Реалполитик каза...

В този блог няма да откриете унизителни коментари, това е наш ангажимент към всички читатели на Реалполитик. И ни се струва излишно да ви уверяваме в уважението си към хората, които са ни помогнали да станем хора.

Разговорът е важен, той е възможен и с унизени хора. Но дори и унизеният няма право на единствената и неоспорима истина. Впрочем кажете какво вие мислите - и защо не сте съгласни с нас?

cyTeHuoP каза...

Мнението ми по принцип е, че МОН трябва да работи много сериозно в областта на човешките ресурси, диференциирано плащане, както и промяна на начина за създаване на учители. Но все пак имам въпрос. Имаше ли диференциирано плащане на база на статута на училищата? Пример: учителят по математика в едно МГ взима ли колкото учителя в едно СОУ или ОУ(говорим за заплащане на час)? И втори въпрос. Има ли въобще някакъв контрол върху психическото състояние на учителите? Те са хора подложени на непрекъснат стрес (поне в годините на дива демокрация) и тотална липса на уважение. Има ли кой да ги следи дали са все още със всичкия си (не визирам не особено реалните им искания)?

Реалполитик каза...

Помолихме счетоводители да ни отговорят на първия въпрос и те ни изпратиха това от някаква Наредба 2:

"Основната месечна работна заплата за длъжността "учител" се определя в зависимост от нормата преподавателска работа, по-високата лична квалификация, времето, признато за стаж по специалността, и коефициента към началната основна месечна работна заплата за длъжността (приложение № 4) в съответствие с чл. 6, ал. 2 и 3 от ПМС № 22 от 2002 г. за работната заплата в бюджетните организации и дейности и § 1 от наредбата."

По втория въпрос - в някои училища има психолози, но по обясними причини те не работят с колегите си.