28 септември 2007

Мехмед Дикме – лъч светлина в пещерата на ДПС


Мехмед Дикме беше министър на земеделието в правителството на Сакскобургготски. Той се прочу най-вече с позицията си за приватизация на „Булгартабак” (той беше в надзора на компанията заедно с Лидия Шулева), с която на практика се противопостави на лидера си Ахмед Доган. Беше сменен без много шум, за разлика от Шулева. Хора от ДПС казват, че наред с „Булгартабак” другата причина за смяната на Дикме е било нежеланието му да асистира схемите на Доган за замени на гори.

Така или иначе Дикме изчезна от политическия пейзаж, за да се завърне тези дни като независим (!) кандидат за кмет на Ардино. Дава интервюта, в които открито критикува Доган и неговата команда за авторитарния стил на управление на ДПС. Напуска партията, отказва обаче да каже „и една лоша дума за ДПС”.

Всъщност се случва нещо много хубаво. За пръв път след Гюнер Тахир човек от вътрешния кръг на ДПС излиза и казва това, което всички знаем – че ДПС е олигархия, управляване еднолично от Доган.

Вярно, Дикме не иска да каже, че ДПС е порочна структура. И е прав като казва, че само ДПС наистина се грижи по някакъв начин за етническите турци. Но също така е ясно, че на човека му е писнало от Сокола и неговото уродливо обкръжение.

За нас това е много положително развитие, както е положителен фактът, че се чуват гласове в подкрепа на Дикме от ГЕРБ. Всъщност бихме посъветвали всички освен зависимите в БСП и СДС да подкрепят Дикме, защото сега той олицетворява липсата на страх от Доган.

А страхът все още е най-силното оръжие на ЦОБ на ДПС. В този смисъл Дикме е може би първият лъч светлина в тунела от много време насам.

Ако не го дискредитират по руменпетковски и ако не използват някаква физическа принуда е много вероятно Дикме да успее. Това ще бъде първият съществен удар по Доган от много време.

Дори и да не успее обаче, ако Дикме продължи да говори все така – спокойно, позитивно и отговорно, то той несъмнено ще накара много свои да се замислят. А от това най-много има нужда турското малцинство у нас – да започне да мисли извън модела „депесето, депесето”.

24 септември 2007

Сакскобургготски: гузен негонен бяга


е очаквах някои хора да паднат толкова ниско и да станат автори на такава долнопробна кампания", казва Симеон Сакскобургготски по повод на обвиненията на Яни Янев, че е работил с тайните служби на бившия СССР, на заподноевропейските и арабските страни и че е бил пристрастен към хазарта.

Какво ни казва това изявление?

Явно Симеон Сакскобургготски се е изнервил. Това е разбираемо, доколкото той все още не може да овладее собствената си партия, дори и след като поиска поименно три оставки на вътрешната си опозиция.

Но все пак е крайно нетипично за бившия монарх да бъде толкова остър в оценките си. „Жалки личности”, „долни клевети”? Може би има и други елементи от пейзажа, може би ексмонархът наистина се е притеснил от нещо.

Нека погледнем фактите. Със сигурност Симеон е бил обект на оперативна разработка като враг на народа т.н. Според Методи Андреев обаче „Това дело за оперативна разработка, което трябва да продължава и в неговата зрялост спира изведнъж 1965 г. (…) Защо спира това дело до 1965? Възможностите са две – или е взет на разработка от друга служба или разработката му е спряна от високо място по други причини.”

Оказва се още, че в МВнР не може да бъде открит анекс от 1970 г. към дипломатическо споразумение между Испания и България относно статута на Симеон.

Факт е също така, че това оперативно дело (и неговите незнайни другарчета) все още не са разсекретени. Факт е, че българската държава е имала особен интерес към личността на Сакскобурготски. Факт е, че не са предприели никакви действия да го дискредитират или премахнат. Всичко това може да означава, че за Държавна сигурност Симеон е бил просто безобиден. Или пък че е слушал.

Има и други въпросителни. Хората, които първи скочиха да защитят Симеон още преди да се разрази истински скандала, бяха двама о.з. генерали от Държавна сигурност – Бриго Аспарухов и Любен Гоцев. Любен Гоцев поддържа връзки със Сакскобургготски поне от 1996 г., когато са се срещали за да коментират бъдещото участие на Симеон в политическия живот на България. За Бригадир Аспарухов само ще припомним опита на бившия цар да го инсталира като координатор на спецслужбите към политическия кабинет на министър-председателя. Спря го Политическия комитет на НАТО.

Защо тези хора така са се обикнали със Симеон Сакскобургготски? Защо лидерите на генералското движение в БСП, воглаве с бившия ръководител на 6-то управление на ДС, Димитър Иванов, са толкова близки с бившия ни цар? Каква е връзката на тези скандали със случая с Черани и Виктор Емануил в Италия (хазарт)?

Все трудни въпроси, на които няма конкретен отговор. Всъщност наши експерти коментираха, че ако Симеон наистина е вербуван директно от КГБ, то той би трябвало да е по-спокоен – от Русия последното сериозно изтичане на информация беше с архива на Митрохин (а там Сакскобургготски го няма).

Виж, друго ще е ако Симеон (по-вероятно) е съдействал на родната ДС. Тогава има и следи, и копия на архивите, и кръгът около Гоцев придобива лостове за влияние върху бившия цар.

А само като си припомним какви хора искаха връщането на Симеон в България… И как вярваха в него – напразно.

22 септември 2007

Фундаментално за заплатите


Трябва да го кажем направо – в България просто няма политика по доходите. Опитите на няколко правителства в тази област са си популистки упражнения, с различна степен на вреда или полза за икономиката.

Съвсем естествено това води до циклични изблици на недоволство в т.нар. “трудещи се”. Защо е така?

На първо място, ние нямаме обществен консенсус за справедливо заплащане. Комунизмът ни е научил да си искаме и когато работим, и когато не работим. Второ, дори и пазарната икономика в България днес не е съвсем пазарна.

Ако погледнете данните на НСИ ще разберете, че през м. юни 2007 г. в обществения сектор са били заети 429 194 служители, а в частния - 1 896 458 служители. Тоест 22% от всички работещи са на практика извън пазарната икономика, доколкото я има. Имайте предвид, че често в обществения сектор са заети и двамата съпрузи, но също толкова често в него работи само единия съпруг. Така стигаме до извода, че поне 1/3 от българските домакинства са засегнати от непазарния подход при определяне на заплащането.

От друга страна, в България заети са само 58,6% от хората в икономически активната възраст 15 - 64 навършени години. За сравнение в скандинавските държави процентът е над 70. Това означава, че поне 12% от българите, които би трябвало да работят, си питат ушите. Защо? Защото могат, не защото няма възможности.

На фона на тези особености се напластява така наречената държавна политика. Тя се изразяваше доскоро във високи данъци и осигуровки + ненужна регулация + бюрократични спънки пред отварянето на нови работни места. Намаляването на данъчната и осигурителната тежест, както и някои административни реформи през последните 4 години, доведоха до закономерен скок на заетостта и доходите. В допълнение държавата нае повече хора, с което малко изкуствено намали безработицата.

Сега обаче много хора (отново) са недоволни. Искат се 100% ръст на заплатите, по-добри условия на труд, гарантирана работа (???) и какво ли още не. Държавата пък иска да увеличава минималната работна заплата (МРЗ), явно опитвайки се да натисне бизнеса да вдига най-ниските заплати в частния сектор.

Отново се затваря омагьосания кръг на популизъм + страх от пазара. Точно така, именно страхът от пазара опорочи идеите за преференциално заплащане на учителите; страхът от пазара кара таксиметровите шофьори да искат минимална такса за превоз; страхът от пазара прозира в предложенията за вдигане на МРЗ.

Истината е, че икономиката в България е полупазарна и съвсем закономерно хората, които са най-уязвими от пазарните сили искат чрез политически натиск да дръпнат чергата към себе си. Те нямат икономически аргументи: те вярват, че някак си някой или нещо им е длъжен. Това важи и за учителите, и за шофьорите, и за работещите за 200 лв. Разбира се, в исканията на всяка група има нюанси и разумни моменти. Но като цяло те изразяват нежеланието на много българи да бъдат част от една истинска пазарна система, където добрите получават много, а не толкова добрите – по-малко.

Политическият въпрос е какво да се прави? На първо място трябва да се говори за пари срещу нещо. Няма нищо по-опасно от раздаване на пари поради страх от протести. Ако искате повече – кажете какво повече ще дадете. На второ място, може би е време самите работодатели да се замислят за своята роля.

Този въпрос също е табу в България – ролята на работодателите. За тях е най-удобно да мърморят как “няма хора” и как държават им пречи. На практика малко от тях полагат усилия за развитие на човешките ресурси на компаниите си; повече разчитат на неконкурентни предимства, укриване на данъци, познанство с “важни хора”, “далавери” и разни други инструменти на българския бизнес модел (включително икономическа принуда при гласуване). Тези неща биха продължили до безкрай, ако не беше една особеност – именно работодателите са най-уязвими от пазарните сили в една държава като България.

Българският трудов пазар вече е почти отворен към конкуренцията на европейско ниво. Ако ние предлагаме лоши условия на труд, нищо не пречи на хамалина Пешо да вземе 300 евро на заем и да отиде в Милано, например. А българският работодател остава да мисли как да го замести.

От друга страна, българските продукти (а и услуги) същои вече ще се конкурират с европейските. Както можем да се досетим, много често те ще бъдат издухани (с изключение на наистина локални бизнеси като производството на хляб например). Този процес също тече и е проблем на българския бизнес как ще мотивира служителите си да произвеждат по-конкурентен продукт.

В заключение разковничето към проблемите със заплатите е реформи. Реформи на политиката, на стандартите и на мисленето. С две думи – мислете пазарно или си стойте вкъщи.

20 септември 2007

ГЕРБ извади торбата с обещанията


Месеци преди най-ранната възможна дата за парламентарни избори (според политолози и социолози март-април 2008 г.), ГЕРБ предлага своята програма за управление на страната. Основните акценти в нея са:

  • намаляване на плоския данък до 7% при необлагаем минимум от поне 1000 лв.
  • растеж на брутния вътрешен продукт (БВП)между 8 и 10 процента годишно
  • заплати от 1500 лв.
  • намаляване на ДДС до 15%, “ако бюджетът има такава възможност”
  • незабавно да се приватизират търговските дружества с над 50% държавно участие, както и НЗОК, болниците, Насърчителна банка, неприватизираните електрически централи, "Булгартабак", пощите и НДК
  • автономия на училищата, въвеждане на система за външно оценяване на учениците, допълнително стимулиране за добро представяне
  • концесия на всички летища, пристанища, язовири, автогари, ЖП-гари, въглищни мини, фериботните линии.

Можем да разделим посланията в програмата на ГЕРБ на три основни групи – популистки, либерални и корпоративни. Популистките са насочени към голямата група аморфен електорат на ГЕРБ – растеж от 10% на БВП, заплати по 1500 лв. После идват същинските либерални идеи, които са свързани със стремежа за политическа идентичност на ГЕРБ – намаляване на данъците, приватизация, концесии. Корпоративните идеи са онези, които ще облагодетелстват лично бизнес кръговете около ГЕРБ – приватизация, концесии.

Така се е получила интересна смес от пожелания и обещания. От тях някакъв шанс за реализация имат главно либералните идеи, но в много по-ограничен мащаб. Че ГЕРБ ще обслужи своите бизнес патрони, е ясно. И ако се чудите кои са те, можем да ви ги посочим – строителни предприемачи, търговци с разнообразни стоки и един Череп (за по-непосветените още известен като Васил Божков).

Донякъде програмата на ГЕРБ е приятна изненада, защото означава, че там все пак се работи и мисли. Някои от предложенията са елементи на класическа либерална политика, която би дала добри резултати. Остава да видим каква част от нея ще претвори ГЕРБ в дела, когато му дойде времето.

17 септември 2007

Цената на петрола ще расте?

Цената на петрола ще стигне 85 долара за барел до края на годината и има "голям риск" тя да скочи над 90 долара през последното тримесечие. Това е ревизираната нагоре прогноза на "Голдман сакс груп" и тя е доста сериозно завишаване спрямо досегашните й очаквания за 72 долара за барел, съобщи агенция "Блумбърг".

И преди сме посочвали, че се очаква повишаване на цената на петрола през зимата 2007/2008 г. Сама по себе си тази цена не е толкова голям проблем. Но българската икономика е уязвима към подобно развитие по няколко причини.

На първо място, инфлацията в България вече е 7,5% спрямо началото на годината според НСИ. Този инфлационен натиск със сигурност ще се засили при повишаване на цената на петрола. Второ, по-високи цени на петрола значат по-голям дефицит на текущата сметка, което застрашава равновесието в икономиката. Над 40% от общия внос в България се дължи на минерални горива и масла; ето защо не е трудно да си представим какви могат да бъдат последиците.

Увеличение с 15% на петрола може наистина да се окаже изпитание за българската икономика и поради факта, че българските предприятия нямат стратегии за енергийна ефективност, т.е. харчат повече за енергия и горива. Така всяко повишаване на цената на енергийните ресурси намалява тяхната конкурентноспособност.

Рано е да се каже доколко прогнозите на специалистите ще се превърнат в проблем за българския бизнес. Но като че ли сега е моментът българските компании да се замислят и за песимистичен сценарий.

Псевдополитика

Дискусията за дясното понякога е по-жива от самото дясно в България и Реалполитик се стреми да поддържа поне нея жива. Отдавна ни се искаше да обърнем внимание на една много важна липса в дясно – липсата на истинска политика.

В България политиката е по принцип популистка и доста плитка. През годините на прехода някакви политически идеи винаги е имала само БСП (и само там има истинска еволюция на идеологията). Разбира се, ние не ги споделяме. Проблемът е, че в дясно на практика няма политически идеи.

Да, СДС имаше евроатлантическата идея. Но нейното осъществяване обезсмисли до голяма степен образа на дясното, който се свързваше с НАТО и ЕС. Нито СДС, нито другите десни партии успяха да обяснят какво точно искат да правят след влизането в Европейския съюз.

Още по-аморфна и неясна е политическата природа на НДСВ. А за ГЕРБ да не говорим – там политиката е каквото си е помислил тази сутрин Бойко Борисов.

Има политически вакуум вдясно не само защото дясното няма лидери, а и защото няма идеи. Донякъде причината е, че част от електората на дясното всъщност има центрисктки или леви разбирания, но по исторически и семейни причини се идентифицира като „десен”, разбирайте антикомунист. Това вътрешно противоречие пречеше до известна степен на десните политици да бъдат наистина десни.

Днес дясното няма извинение. То е в нокаут и ако иска да направи нещо на местните избори 1. трябва да спре да се самоизяжда и 2. да започне да прави политика. Именно на дясното приляга да говори за конкретни мерки в общините, за измерими резултати и за подобряване на живота на хората.

Оказва се, че десните кандидати не са подготвени. С изключение на градовете, където те търсят втори или трети мандат (и където най-често се явяват като независими, подкрепени от 20 организации), навсякъде десните кандидати са леко истерични, недостатъчно запознати с проблемите на общините и със слаб ПР.

А срещу тях са изправени силно спонсорирани другари с усет за популизъм и манипулация + закупени ромски гласове. Е, какво да очакваме тогава от изборите?

Отговорност на всеки десен кандидат за кмет е да знае какво искат хората и колко той може да им даде. Ако каже това с достатъчна доза убеждение и ако получи смислена подкрепа от своя екип и партньори, той ще успее.



P.S. Питали са ни за или против негативната кампания - отговаряме: определно за, ако се прави качествено. Негативната кампания срещу Бойко Борисов направо липсва, ако не броим неясните обвинения на Пламен Юруков. Какво да кажем за кмета на Варна, за кмета на Благоевград? Та те са най-добрите мишени, а десните лидери просто ги проспиват!

08 септември 2007

Бойко Борисов, изборите и дясното


В дясното се случват едновременно няколко неща: ГЕРБ се опитва да заеме водеща позиция (като увеличи разпознаваемостта си за типичния десен избирател, включително с кандидатурата в ЕНП); в София СДС и ДСБ намериха общ кандидат; Демократическата партия засега стои зад Тити Папазов. Подобни страсти се разразиха и в Пловдив, където зрее разцепление на СДС.

На други места (като Бургас) ДСБ подкрепя ГЕРБ, на други СДС играе с ДСБ. Изобщо върви игра по места, което като цяло е нормално за местни избори.

В стратегически план обаче обърканите ходове вдясно, особено на ръководството на СДС, водят до раздробяване на десния вот (което се случва традиционно на всички избори от 2001 г. насам). Размиват се окончателно детайлите в посланията на отделните партии и се засилва впечатлението, че всъщност разлика няма. Това пък налива масло в огъня на ГЕРБ.

В допълнение абсурдната ситуация на НДСВ убива единствената алтернатива на ГЕРБ в центъра (ако не броим ДПС). Така ГЕРБ се утвърждавана гърба на останалите десни и центристки партии, защото те сами се маргинализират.

И всичко би приключило с това, ако не беше налице още един феномен – т.нар. „бизнес” партии. Те всъщност също са носители на десни послания (макар и за да защитават корпоративни интереси).

Така десният избирател е бомбардиран от послания от 3, че и 4 посоки в собствения си град или село. В същото време единствената алтернатива на БСП си остава Атака, а ДПС увеличава покритието си на етническия вот, включително с кещови разплащания към ромски лидери.

Така можем да очертаем картината на настроенията за местния вот към момента – много ГЕРБ, по-малко БСП, стабилно ДПС и други. На места другите ще имат самостоятелно значение; но липсата на успехи според нас ще увеличи центробежните сили особено в НДСВ и СДС. А най-силна си остава гравитацията на Бойко Борисов, уви.

04 септември 2007

Отвратителни човечета

В сряда комисията по досиетата огласи резултатите от проверката за чисто минало на всички народни представители след 1990 г. Според изнесените данни в шестте парламента е имало поне 138 души, които са били свързани под някаква форма с тоталитарните тайни служби.

Комисията е установила, че 167 са били обект на разработка от службите, като някои от тях са били и вербувани. От общо 1815 демократично избрани депутати са проверени 1794. Имената на една шеста от тях не подлежат изобщо на обявяване, тъй като са починали, уточниха от комисията с председател Евтим Костадинов. По закон на проверка не подлежат и родените след 1973 г.

От тях петнайсет депутати са били агенти и сътрудници на Шесто управление, или политическата полиция. Шесто управление се е занимавало със следене на интелигенцията, на висшите училища и студентите, духовенството, евреите, арменците и емигрантите.

Всъщност комисията „Костадинов” обяви това, което всички знаем:

  • че много български политици са донасяли на ДС;
  • че те са най-много сред депутатите от ДПС, БСП и Атака;
  • че сред доносниците има имена, които не сме очаквали (например актьора Тодор Колев, уви).

Оттук започва моралната оценка.

За нас е тотално неприемливо да ни се обясняват тези доносници с характера на времето, тежкия живот или патриотичния устрем. ВСИЧКИ те са имали избор. Да, някои са били по-слаби от други, или по-лабилни. Но са имали избор.

Наклепали са другарчетата си не само от страх. Искали са да се носят като пяна над водата, да се развиват. Е, какво пък, ще напишат по някой донос. Нали системата е непоклатима.

И Виденов, и Доган, и Първанов (каква колекция само!) са от този вид. Хора, вкопчени в амбицията си. Хора, готови на всичко, за да изпълзят нагоре. До тях и около тях стоят други хора – които са управлявали системата и които все още използват своите бивши агенти.

Нека си го кажем – управляват ни отвратителни човечета. Те са подмолни, неморални и зли. Те са голяма част от причината България да се разграбва. Другата част сме ние – които го позволяваме. Не очаквайте от ТЕЗИ хора съвест, отговорност или мисъл за бъдещето. Те отдавна са преминали чертата.

Тази държава може да има бъдеще само когато тези хора физически отмрат. Ако не са възпроизвели модела дотогава.


Бел. ред. За илюстрация Първанов и Доган в сходни ситуации. Колко много общо имат!

03 септември 2007

Топ 3 за август

Започваме да публикуваме списък на най-четените статии за изминалия месец. За август това са:

1. За ромите, циганите и убийствата

Статията предизвика сериозен интерес и много коментари. В нея търсим причините за появилото се етническо напрежение през август у нас.

2. Агенцията за национална сигурност – за и против

Темата е от м. юли, но продължава да бъде сред любимите на читателите на Реалполитик. През август написахме едно важно допълнение към нея.

3. Бойко и СДС - труден танц

Драмата Бойко Борисов – СДС завърши с взаимни обвинения в нечистоплътност и с кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София съвместно от ДСБ и СДС (повече интересни анализи за ситуацията около местните избори очаквайте скоро).

Москва отново плаши гаргите


През последния месец Путин прави, каквото може, за да напомни за себе си. Обяви план за модернизация на противовъздушната отбрана на Русия до 2015 г. Русия възобновява редовните от времето на студената война полети на стратегическите бомбардировачи по границите със съседите си в Европа, Азия и Америка. Руска ракета падна на грузинска територия. Руска подводница заби знаме на дъното на Арктика, за да маркира територии.

Пътьом бяха натирени още няколко олигарси. За цвят ни беше предложена не особено оригиналната идея за разполагане на ядрени оръжия в Беларус (като че ли това ще промени руския стратегически потенциал). Изобщо Путин се постара да тропа с оръжие и всички останали подръчни средства и в крайна сметка да плаши гаргите.

Сега нещата станаха сериозни, защото Европа е на път да отреже пътя за развитие на руската енергийна стратегия в Европа. Идеята е да се забрани придобиването на важни енергийни активи в Европа от руски дружества, като се използва принципа на реципрочност. С други думи щом като европейски компании не могат да инвестират в руската енергетика (което е факт), ние няма да им разрешим да инвестират в европейската енергийна инфраструктура.

Дотук звучи логично, нали? Да, но Русия вече плаши: "Русия ще изчерпи всички възможни средства на международното право, за да осигури равнопоставен пазарен достъп", е заявил говорителят на Кремъл Дмитрий Песков, цитиран от "Дау Джоунс".

Според специалисти това няма как да стане, но явно в Кремъл не са успели да измислят нещо по-умно като първа реакция. Което ни връща на големия въпрос: какво и защо се случва в Русия днес?

На първо място, Русия реагира на отслабената международна позиция на САЩ. В Белия дом вървят протяжни дискусии за „мек” изход от ситуацията в Ирак по начин, че да не се разшири влиянието на Иран и да не избухне нова регионална война. Пространството е освободено и Русия веднага се възползва от политическата и стратегическа слабост на президента Буш.

Второ, както и преди сме споменавали, Путин има проблем с предаването на властта. По данни на московския Център за постиндустриалното общество 43% от управленския персонал в държавата произхождат от тайните служби, полицията, прокуратурата или армията.

Но няма хора, които да осигурят последователност на водената политика. А Путин трябва да си пази гърба; има доста влиятелни лични врагове. Идеалният вариант за него би бил да си намери един нов Путин, който да му гарантира имунитет и закрила, както стана с Елцин. Такъв обаче не е открит до момента.

На трето място, макар и да е много слаба, нараства опозицията в Русия. Заедно с това става все по-трудно да се удържат корупционните набези на путинската администрация по места. Това води до обществено недоволство, а темите, на които се търси отговор, са много.

Всичко това кара Путин да реагира тактически: да използва временната слабост на САЩ, да пречи на единната европейска енергийна политика, да утвърди позициите си в Русия.

Но голямата му дилема си остава нерешена: дали да отвърне на народната любов и да си поиска трети мандат?

Междувременно Путин ще тества настроенията в Русия с насрочените за 2 декември парламентарни избори. Очаква се приближените до него партии да вземат огромно мнозинство в Думата (руския парламент). Така че Путин явно ще отложи окончателното си решение за стратегията за президентските избори догодина.

През призмата на българския национален интерес е трудно да преценим кое е по-добре – Путин да си тръгне или да остане. От една страна неговото влияние в България е доста еднозначно и неблагоприятно – той на практика диктува ходове на нашия президент, министър-председателя и политици от БСП и ДПС по повод на енергетиката, а дори и външната политика.

От друга страна нямаме гаранции какъв ще е моделът, който ще се утвърди след Путин. Този модел може да се окаже още по-авторитарен, агресивен и полицейски. Хората около Путин вече имат доста да губят и няма да сдадат властта просто така. В този смисъл е важно да се работи с Путин сега, за да се повлияе на прехода към следващия президент.

Разбира се, това може да стане на ниво ЕС, САЩ и Русия. В България можем само да се надяваме новите идеи на ЕС за енергетиката да се осъществят по-бързо, за да не се окажем утре безпомощни в пашкула на руската енергийна политика.