Балонът се надува

От ден на ден става все по-интересна историята с Вальо Топлото. От последните дни имаме ново развитие – взаимни обвинения между Корнелия Нинова, заместник-министър на икономиката и енергетиката, и Ангел Александров – началник на Националната следствена служба.

Какво всъщност се случва? Шефът на следствието Александров внесе информация във ВСС, че следователката по делото за „Топлофикация София” Шарланджиева е имала напоследък „нерегламентирани контакти” с Красимир Георгиев, собственик на „Фронтиер”, която пък се свързва с Румен Овчаров. Шарланджиева заяви, че атаката е заради икономически интереси на самия Александров покрай Държавния резерев и „Булгартабак”, които самият Александров се е опитал да прокара чрез нея и зам.-министъра на икономиката и енергетиката, Корнелия Нинова. Нинова потвърди, че Александров е оказвал натиск върху нея и каза, че просто е по-ниска (лесна) мишена от Румен Овчаров.

За пълнота трябва да припомним последните обвинения на Румен Овчаров срещу кмета Борисов пак по повод на „Топлофикация София”. Борисов каза: „крадецът вика дръжте крадеца”.

Да, балонът се надува. Това, което започна като единичен случай на разкрита корупция на високо ниво започна да дава жертви. В национален ефир зам.-министър и шеф на следствието си разменят реплики, подобни на тези между президента и премиера на Румъния.

Защо обаче? Какво кара тези хора да вредят на репутацията си и така смело да се впускат в битки?

Явно става въпрос за много пари, и не само. Става въпрос за лоялности, за страхове, за напомпано корупционно самочувствие и чиста наглост. Не е нужно да чертаем много схеми тук, за да стане ясно, че много хора са „в кериза” и че явно керизът не стига. По активността им ще ги познаете:)

Калоян, цар на българите. Първанов?

Нашият президент е интересен човек. Премина от кадър на националистическото ОКЗНИ до уважаван партньор на ДПС и баща (а дори по-скоро майка) на управляващата коалиция.

Но кой всъщност е Първанов? Едно събитие от последните дни ни припомни какво не е Първанов. Участието му в погребението на тленните останки на (евентуално) цар Калоян беше ясен знак, че Първанов още търси легитимация (а за какво му е???) на гърба на национализма „в добрия смисъл на думата”.

Първанов не е легитимен, това е ясно. Въпреки комфорта на институцията президент, Първанов няма никакви заслуги към тази държава.

По времето на кризата в Косово Първанов стоеше най-отпред на протестите в подкрепа на сръбските си приятели (той пишеше писма на Милошевич дори когато от Кремъл спряха). Да си припомним - в декларацията по повод Косово през 1998 г., предложена от социалистите (междувременно подкрепена от сръбския посланик в София!), се предлагаше дистанциране на София и другите съседни страни от косовската криза. После се сепна на членството ни в НАТО. Размисли.

Поиска да бъде президент и спечели въпреки, а не заради БСП. Но пък заради ДПС. Заради Доган. Спечели втори път. Заради Доган (и не само, разбира се – още заради Костов, Петър Стоянов, Софиянски).

Отиде няколко пъти в Москва, помогна за подписването на няколко заробващи договора с Русия. Не обича да ходи в Брюксел, защото се чувства малоценен (и с право).

Изобщо Първанов е това – дребна душица с добри способности да балансира, впримчен в идеята да изкара „достойно” втория си мандат, като лекичко дърпа конците на БСП (оттам Станишев, оттам държавата) зад кадър.

Както и да го гледаме, прилича на Путин.

Вода газим, жадни ходим

Над половин милион души в България остават заплашени от воден режим при по-суха година заради отлагането на новите язовири. В същото време, както сме отбелязвали, въпросите, свързани с глобалното затопляне са на първа линия в дневния ред на европейската политика.

Според докладите на IPCC и други организации България може да попадне в зона на засушаване, особено през летните месеци. Това може да доведе до повече горски пожари, по-малко земеделска продукция и влошаване на условията за летен туризъм.

Сега забележете кои региони в България ще бъдат засегнати от липсата на язовири: Южното Черноморие, Ловеч, Плевен, Благоевград, Кюстендил, Родопите. Струва ни се, че в тези региони се намират голяма част от потенциалните туристически дестинации у нас.

Тогава стои въпросът защо всъщност не се работи за изграждането на тези язовири??? Нямало средства, казва правителството. Всички знаем, че това просто не е вярно. Дори и да става дума за 1 млрд. евро, ни е трудно да си представим по-важна публична инфраструктура (с изключение на големите транспортни коридори). Фондове на Европейския съюз, синдикирани заеми, публично-частни партньорства – всички тези възможности са напълно достъпни.

Но ако се вгледаме в отговорните институции нещата придобиват други измерения: Министерство на околната среда и водите и Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Дотук. Няма какво да очакваме от Джевдет и компания (за които вече е ставало дума). Още по-малко да се надяваме на МРРБ, което не може да се справи с ИСПА, камо ли със Структурните фондове.

Проблемите са най-общо два – некомпетентност и стремеж към корупция. Некомпетентността води до забавяне или спиране на подготовката на проекти. Стремежът към корупция води до одобряване на некачествени или дори ненужни проекти, от които може да се вземе някой лев. А истинските приоритети се трупат в килера.

Помощ, остаряваме!

Така може да се обобщи картинката, която рисуват не един и два доклада за бъдещото демографско развитие на България. Истината е следната: България е в топ 8 на „най-старите” държави в света.

Оттук има много последствия: по данни на НСИ средната възраст на населението общо за страната е 41,4 години. Хората над трудоспособна възраст са 22,6%, а хората под трудоспособна възраст – 14,6%. И това е само началото. Според The Population Reference Bureau населението на България ще намалее до 6,6 млн. души през 2025 и 5,1 млн. души през 2050 г.

Остаряваме…бързо. Да, това се случва и в други държави от Европейския съюз. Да, намаляването на раждаемостта е проблем, който съпътства развитието на всяко постмодерно общество. Но в България проблемът е много по-голям.

Какви ще са последиците от застаряването и намаляването на броя на населението?

Основният проблем си остава натискът върху двете най-недоразвити обществени системи у нас – социалното и здравното осигуряване. Оттук – социално напрежение, проблеми на регулацията, допълнителни тежести за бизнеса и работещите. Помнете – българските пенсионери нямат друг актив освен евентуално жилището си. В същото време средната доходност от доброволното пенсионно осигуряване е 8% (при инфлация 6%!!!).

В същото време ще намалее броят на хората в трудоспособна възраст. Това автоматично значи структурни проблеми особено за селското стопанство и реалното производство; но дефицитът ще започне да засяга и услугите. Намалява най-важният ресурс в новата глобална икономика – човешкият.

Ще се увеличи конкуренцията за работна ръка от другите държави от ЕС. Изправени пред същите предизвикателства, те все по-охотно ще предлагат своите трудови пазари на всички източноевропейци, които имат желание да работят и имат основни трудови навици. След 3 години, когато паднат последните ограничения за български граждани, ще можем да оценим реалния размер на тази трудова миграция.

Да се живее в общество на възрастни е трудно. Това ще доведе до нови социални, политически и дори екологични проблеми. Поколенията, които тепърва ще се пенсионират, са много по-неприспособими към своя нов статус; те нямат закалката на поколенията, преживели войната.

Какво да се прави? Две неща – насърчаване на раждаемостта и имиграцията. Няма други алтернативи, които да помогнат на България да не се превърне в резерват. Никакви сиромахомилски призиви за вдигане на пенсии, никакви протекционистични глупости. Имаме две задачи – да правим повече деца и да интегрираме повече качествени имигранти в българския културен модел (каквото и да значи това).

Ако България се превърне в заложник на пенсионерите си, ще загине.

Предизвестен провал

Докладът на българското правителство за напредъка в областта „Правосъдие и вътрешен ред” е срещнал сериозно неодобрение в Брюксел.

Нищо ново под слънцето. Още преди присъединяването докладите на ЕК сочеха, че правосъдието е най-слабото място на българската подготовка за членство. Вестниците от 15 години са пълни със статии за проблемите на съдебната власт. Какви са обаче причините за тези проблеми?

Най-общо можем да ги обобщим така:

• Липса на системи за граждански контрол върху съдебната власт и МВР;
• Толерирана от политическите партии корупционна среда в съда, прокуратурата, следствието и МВР;
• Сложни процедури, дълги срокове за разглеждане на делата, формализъм;
• Липса на разбиране относно истинските цели на правораздаването от страна на магистратите и служителите на МВР;
• Недостатъчно финансиране.

Последствията от тези проблеми са очевидни – днес всеки се оправя, както може, и бяга от съда доколкото това е възможно. Липсата на истинско правораздаване води до по-голяма несигурност на бизнеса, създаване на допълнителни звена от сивата икономика и общо усещане за ненаказуемост на престъпленията и нарушенията.

Кой носи отговорност за това? Правителството или Народното събрание или Висшия съдебен съвет?

Много често липсата на ясна позиция по този въпрос се използва от всяка от посочените институции, за да прикрива своята отговорност. Ние обаче смятаме, че основният виновник е Министерския съвет. В крайна сметка политиката в областта на правораздаването се определя именно от МС. Предложенията за промени на Закона за съдебната власт и Конституцията идват главно от МС. Негова е отговорността и за оказване на цялостна подкрепа за дейността на съдебната власт. Да не говорим за МВР.

Ясно е, че ВСС не става за нищо друго, освен за назначаване на съдии без конкурс по шуробаджанашка линия. Ясно е, че НС прави каквото му каже тройката лидери.

Ето защо е важно премиерът на тази държава да разбере, че колкото по-дълго забавя истинските реформи на съдебната власт (а те са възможни дори и според сегашната Конституция), толкова по-зле ще се представя тя. И тогава Европейската комисия ще е в пълното си право да ни тресне някоя наистина солена глоба.